Happy New Istanbul by Sandero

[Dragan_Trial]

Здравейте,

Въпреки, че това пътуване не може да се мери с приключенията ни до Норвегия и обратно, все пак искам да разкажа как изпразнувахме Нова Година в Истанбул:

Никога не бяхме празнували Нова Година извън България, а и вече цели три месеца не бяхме напускали родината и решихме да оправим това недоразумение. Искахме нещо не много далече, но все пак непознато и без много чудене се спряхме на Истанбул. Пътят е малко повече, отколкото до Варна, а разликата между двете култури обещаваше много нови емоции.

След като предишната вечер се бяхме прибрали от 100 годишния рожден ден на прабаба ми от Плевен, на 30.12.2013 към 5:40 часа сутринта в състав Таня, майка и, баща и, аз и Sandero-то потеглихме бодро-бодро към Цариград. Още около Ихтиман Sandero-то чукна дяволските 66 666км, а мъглата беше толкова гъста, че на места направо замръзваше в ъгълчета на огледалата. В 9:10 вече бяхме на КПП Капитан Андреево, където допълнихме резервоара със скъп Shell Nitro+ Diesel bla bla. Иначе нормалният дизел си беше 2,68 лв/л. На границата нямаше навалица в този ранен час и минахме за 15-20 минути. Турция ни посрещна (вярвам съвсем не случайно) още от границата с джамия и цени на обикновения дизел от 3,00 лв/л - съвсем поносимо. Одрин (Edrine) е първият град, покрай който се минава - от далече си личи, колко важна е религията в тази държава.
След религиозния шок, последва и организационен шок. Въпреки, че бях предупреден и знаех, че е така, не можах да го повярвам, когато ми се случи. След Одрин, пътят към Истанбул се превръща в платена магистрала. Минавал съм и друг път този маршрут (през май месец 2011 в посока Кападокия) и тогава доста си патих, затова този път реших да съм стриктен, колкото и пътната организация да не ми го позволяваше. Може и да нямам чак толкова много шофьорски стаж, но никъде другаде не съм виждал касата за пътната такса да е на изхода на магистралата, а не на входа. Значи караш си ти от Одрин към Истанбул и на входа на магистралата има будки. Намаляваш, караш на втора, виждаш, че няма никой в будката, преминаваш плахо и изведнъж пред теб светва червен светофар и се активират някакви сирени. И не знаеш какво е станало. Досещаш се, че трябва да платиш някъде, но отдясно има само тучно пасище. Поглеждаш вляво, от другата страна на мантинелата и оградата и виждаш гишето за електронни винетки. Спираш на аварийни, виждаш някакъв пътен работник (асфалтираха някаква шахта) и той ти сочи да походиш 100тина метра напред, докъдето свършва разделящата двете платна на магистралата ограда, да прескочиш мантинелата, да се върнеш до гишето, да си купиш винетка, пак да прескочиш мантинелата и да си залепиш винетката под средното огледало за обратно виждане. Първоначално не можах на 100% да му се доверя (досега не бях пресичал магистрала пеша), но след като видях двама човека пред мен да го правят, приложих атлетичните си способности и пресякох между многобройните тирове. Винетката струва 35 турски лири, което е около 24 лева. Купува се от гишето под червеното знаменце (от другата страна на магистралата). На гишето трябва да представите лична карта/паспорт и регистрационен талон на автомобила. Стикерчето се залепва от вътрешната страна на челното стъкло, точно под огледалото за обратно виждане. За да стигнете до европейската част на Истанбул, от винетката ще бъдат автоматично (снима се регистрационния номер на колата и винетното стикерче, като единственото, което трябва да направите, е да намалите скоростта, минавайки през автоматичните гишета) изтеглени 5,80 лири (около 4 лева), а за да преминете по един от двата моста към Азия, ще ви изтеглят още 3,40 лири (около 2,50 лева). Преминаването по мостовете се плаща само в посока от Европа към Азия, в обратната посока е безплатно. Магистралата до Истанбул е с три ленти в посока и допълнителна аварийна лента. По пътя има страшно много камиони и камиончета, които перкат с бясна скорост.
Истанбул те посреща със страшно високи жилищни блокове и табела, указваща остарялата информация за числеността на населението на града, което междувременно е нараснало до 14-16 милиона души! Това са две Българии на площ 20 пъти по-малка от България. За да се постигне такава гъстота на населението се налага да има цели квартали с небостъргачи. За съжаление, улиците няма как да са многоетажни, което води до неизбежни задръствания, особено на двата моста над Босфора, към които се насочват абсолютно всички автомобили, които искат да пресекат от едната страна на града до другата.
Ние всъщност отивахме на гости в огромната къща на едни приятели на Таня - германци, преподаватели в Deutsche Schule в Истанбул. Оказа се, че релефът на града е жестоко хълмист и точно на един от безбройните хълмове се намираше новият ни дом за следващите няколко дни. Пътят от София, заедно с мъглата, зареждането, границата, абсурдното купуване на електронна винетка, задръстването на северния мост на Босфора и срещата с хазяите ни отне точно 7 часа. Това е тракът. Разстоянието от къща до къща е 574км, което прави средна скорост от 82км/ч (по магистралите не съм карал с над 120км/ч). Разходът според бордовия компютър беше 4,6 л/100км, което прави около 75 лева.

Времето не беше най-доброто, затова решихме, че ще се разходим в квартала около къщата. Този квартал се оказа на доста стратегическо място. В непосредствена близост до северния мост над Босфора, от азиатската страна, задръствания има само в пиковите часове, метрото не стига чак до тук, но през него минават поне 30!!! автобусни линии и няколко корабчета, с които може да се стигне за половин час до центъра, където вече е истинската лудница. И така, за малката ни следобедна квартална разходка (ето тракът) събрахме първите си впечатления от нетуристическата част на този метропол. Отново се сблъскахме със стръмните улици на иначе доста лъскавия квартал с гледка към Босфора. От другата страна на булеварда обаче си личеше, че не всички в този град си живеят охолно. Въпреки, че кварталът очевидно не беше от най-цветущите, ни направи впечатление, че когато магазините затворят, стоката си остава навън и никой дори не си помисля да краде. Явно тази религия си има и социални плюсове...
Относно автопарка ми направиха няколко неща впечатление: Dacia се оказва доста популярна марка в Турция. Обикновено Sandero не видях - всички са Stepway, и някои имат много странно осветени участъци тип "циганийка". Много често се срещаха VW "костенурка". Наистина този модел все още се кара, независимо от възрастта си. Срещаха се и доста тунинговани вариации. Страшно много се карат произвежданите на местна почва автомобили на чело с Renault Fluence, Toyota Corolla, Fiat Linea, Ford Escort и разбира се всичките модели на Tofas. Необятен пазар е тази Турция - с население колкото прословутата Германия и растяща с невероятни темпове икономика!
Всички знаете колко резервирани сме към турците, с едно особено чувство си мислим за тях. Със сигурност като си представите германец и турчин, има някакви разлики и предразсъдъци в главите ви. За пореден път обаче аз се сблъсквам с сърдечността на този народ. Винаги, когато пътувам се опитвам да улавям изражения на лицата на типични персонажи. Винаги ми е малко неудобно да насоча обектива към някой непознат, но в Истанбул, колкото хора виждаха, че ги снимам, толкова ми се усмихваха и ме подканваха да ги снимам отново и след това искаха да видят снимките... Още първият дядо, който попадна в обектива ми, позираше и размахваше калпак, след което се ръкувахме и прегърнахме. Съвършено непознат човек... Дали пък не сме ние тези, които са разбрали грешно цивилизацията и обществото.
Водата и съответно рибата е важен елемент в ежедневието на Истанбул. Направи ми впечатление, че в Истанбул кварталите са като малки градове, със собствен център, в който има пазар и куп магазинчета и дюкянчета... За град, който е на повече от 2700 години, не се учудих на многобройните останки от древността, разпръснати абсолютно навсякъде. От брега на Босфора се откри гледка към респектиращия северен мост Fatih Sultan Mehmet с дължина повече от километър и половина. Между моста и водата има около 65 метра, които като гледам какви корабчета минаваха под него, направо може да се окаже и недостатъчна, предвид че това е най-прекият воден път от доста места към и от Русия. Целият бряг на Босфора е осеян с дворци в стил "османски барок". В студените януарски дни ги разбирам турците защо пият прословутия турски чай, но през лятото не ми е много ясна тази тяхна привичка. На връщане към дома се отбихме в едно заведение за бързо хранене и поръчахме по една турска пица (Пиде) за вкъщи. За пореден път хората с радост позираха пред обектива. По тъмно вече целият град позираше с безбройните си светлини, включително и моста, който осветяваше дори облаците над себе си.
На следващият ден времето отново не беше благоприятно за туристи, затова решихме да се качим нагоре (на север) по Босфора докато не видим Черно Море. Ето тракът. Разгледахме поредният помпозен дворец на поредният султан (не мога да им запомня сложните имена), в който въпреки че имаше само три-четири етажа, имаше асансьор, в който имаше канапе. Обстановката не се различава чак толкова много от европейските дворци, което за мен показва, че хората с пари по света си приличат... независимо от религия или убеждения. Дори крайбрежната улица покрай Босфора ми напомняше малко на Lago di Como, Italy. Стигнахме чак до местото, където се строи новият (трети) мост над Босфора. Два моста са наистина прекалено малко за толкова много милиони души + целия трафик от тирове, преминаващи между Европа и Азия. Целта на този трети мост ще е да отклони поне транзитно преминаващия трафик от и без това претоварените други два моста. Колкото и да се отдалечавахме от центъра обаче, почти до брега на Черно Море, кварталите си бяха все така гъсто населени, но все така богати на магазинчета. За обяд похапнахме Чи Кьофте - нещо като дюнер, с булгур и зеленчуци и оцет от НАР. Сготви ни го поредният усмихнат турчин. Понеже свинското месо е забранено по религиозни причини, овцете са много уважавани в тази страна, странното обаче е, че те се отглеждат навсякъде, дори по центъра на града ... Неприятната специфична миризма на добитък обаче не я долових. Доста чистички са тези турци, въпреки, че пазарите им са бетер нашия Женски пазар. Друг много чест срещан занаят е бръснарството. По-религиозните жени тук не се подстригват, затова клиентите обикновено са мъже, а предпочитаният инструмент е класическия бръснач - електрическа машинка така и не срещнах.

Настана вечер и Новата Година започна да приближава. Ние пък се приближихме към центъра на града, от където вече виждахме южния мост над Босфора, който е със същите параметри, като северния. В новогодишната нощ всички магазинчета и магазинери работеха със съвсем нормално и дори удължено работно време. За тези хора това не чак толкова голям празник ... те си имат Байрями и разни други, които почитат повече. За сметка на това, ние празнувахме на едно корабче по средата между Европа и Азия. Имаше обилна и интересна храна, много турци (бяхме направили резервацията през турски сайт и практически с нас нямаше други чужденци), жива музика, пищна кючекчийка - видео, много настроение и доста малко фойерверки. Частната заря била забранена, пък държавата явно не държи точно на тези работи ... сигурен съм, че в София е имало по-впечатляваща заря, но това не ни попречи да си изкараме чудесно, циркулирайки под моста. На брега имаше също страшно много хора. Като цяло, в България е вменена по-голяма еуфория по празнуването на Нова Година.
На следващия ден вече бяхме силно решени да разгледаме центъра на града. Яхнахме Sandero-то по северния мост, и отново се върнахме в Европа. На европейска територия вече, като у дома си, паркирахме в безплатния паркинг на един от много небостъргачи (Сапфир - всъщност най-високия с 236 метра) и хванахме метрото до площад Таксим (ударението е на буквата А). Пътуването в Истанбул с градския транспорт се оказа доста удачен начин за придвижване. Купихме четири Istanbulkart и заредихме по 25 лири (около 17 лева) във всяка. Едно пътуване (с автобус, метро, трамвай или кораб) е 2 лири (около 1,40 лева), но ако следващото пътуване е в рамките на два часа, цената за него е наполовина. Ако пътувате с трето превозно средство в рамките на двата часа, то ще ви излезе вече почти без пари. Много хитра джаджа. Метрото има десетина линии, автобусите са безброй много, корабчетата също. Прословутият площад Таксим е страхотно грозно, изцяло асфалтирано пространство. Размирици не видяхме, полиция имаше по-малко, отколкото пред Народното Събрание в София. В центъра често се срещаха много контрасти - разпадащи се къщи до луксозни хотели, скъпи козметични салони до градинки, приличащи на бунища, улична храна и McDonalds по домовете, но всичко това е обединено под един флаг. Определено, най-характерното нещо за съвременния Истанбул е изобилието ... изобилие от хора (тъпканица по улиците, като в метрото в пиков час), изобилие от стоки и магазини, изобилие от сблъсъци на религии и ценностни системи.
Дюнерите им са пилешки и телешки, но телешките нещо ми миришеха на овца, така че ви препоръчвам по-скоро пилешките. Десертите им са отровно сладки. Опитвахме се да избягаме от туристическата навалица в малките странични улички и от време на време попадахме на еднолични търговци, продаващи истинско турско кафе. За пръв път видяхме толкова криво разбран Дядо Коледа - с ангелски крила. Цялата тази блъсканица води до безумни градоустройствени решения, като прозорец в прозореца, интегриране на старото в новото строителство, социални контрасти и страшно много бездомни котки. Сигурен съм, че не е много оферта да си мишка в Истанбул. Интересно откритие за нас беше сокът от пресован нар+портокал - препоръчваме. Основните туристически (кулата Галата) атракции нас по-скоро ни отблъскваха с безкрайните си опашки от туристи. Основните такива атракции са концентрирани на полуострова, под дълбоко врязания залив "Златния рог". До този полуостров, къде са били столиците на няколко империи, се стига по моста "Галата". Въпреки многобройните табели, забраняващи риболова, основното занимание на Истанбулеца явно е да следи плувката на въдицата си в Босфора. Рибният пазар е доста оживен, но явно миризмата му отблъсква туриста и там срещнахме много типажи. Оказва се, че доста голяма част от турците са с много светли очи, въпреки тъмните си коси! Преминаването през моста към стария град се оказа само част от предизвикателствата, които ни очакваха, защото след него ни очакваше един подлез, в който имаше просто прекалено много хора... И такава е ситуацията на хиляди места в града ... страхотна лудница. След това попаднахме на пазара за подправки - хаха. Просто неописуемо! Не знам дали имаше повече подправки или повече хора. И всичките тези хора бяха усмихнати и супер добронамерени, макар и странни.
Свечери се и стана време да напуснем центъра и да се отправим към колата. Все едно сме у дома си, взехме си трамвайчето, после едно фурникольорче, после метрото и си стигнахме до Sandero-то. Просто много добре е организиран обществения транспорт в този град, без него наистина градът би се парализирал. Трамваите са на 4 минути, метрото на 6 минути. Понеже беше първи януари, задръстване по моста нямаше и безпроблемно отново преминахме в Азия (тракът за деня), където се срещнахме с хазяите си в един рибен ресторант. Сервитьорите бяха много любезни, чак прекалено. Мезетата бяха много разнообразни и вкусни, салатата беше със сос от нар, а рибата беше толкова прясна, че не миришеше на риба. Цената обаче си беше соленичка - по около 50 лева на човек, но емоцията си заслужаваше определено.

[Dragan_Trial]

Следващият ден си беше нормален работен ден и мостът към Европа (където са повечето работни места в града) беше прекроен така, че едната лента от насрещното платно беше отцепена в нашата посока. Хванахме си отново метрото, където ми направи впечатление безупречната порядъчност на работния турчин. На ескалатора всички се строяват чинно вдясно, за да може отляво който иска да тича нагоре по стълбите. Направо военна дисциплина! Показахме се над земята чак при кулата Галата, където отново имаше безкрайна опашка от туристи. Много радикално е решен проблема с еднопосочните улици в тази част на града. Просто в една посока металните шипове потъват в земята, а в другата посока ти пукат най-безпощадно гумите! Много характерно за Истанбул са тематичните магазини по улиците. Примерно ето тази е улицата с магазините за лампи. Дори има цели квартали, в които се продават само супер тясно специализирани стоки. Имаше една улица, пълна с магазина за подметки (да, само подметки) за обувки. Имаше цял квартал с музикални инструменти. Странно, може би разчитат, че като ти трябва подметка, ще идеш на улицата с подметките, а като ти трябва копче, ще идеш на улицата с копчетата. Определено си имат някаква причина да е така, просто не я разбирам напълно. Както и да е, преминахме моста над Златния рог и се озовахме в историческия център. Нагледахме се малко на турско синьо, турско шарено и т.н., след което въпреки голямата опашка от туристи, решихме, че не може да сме отишли в Истанбул и да не сме видели Света София - най-голямата църква в Константинопол (столица на Византия), построена още през 537 година. Честно казано, отвън сградата е доста по-внушителна, отколкото отвътре, но като се сетя, че това е било център на християнството още преди 1500 години и някакси се изпълвам с респект, по-скоро пред годините, отколкото пред самата вяра... Само като погледна колко се е изтъркал мрамора на централния вход (който стотици години е бил достъпен само за височайши особи и е бил забранен за простолюдието) и ми става ясно, какво страхотно средство за манипулация е религията, независимо коя точно религия. Последните 5-600 години църквата е била преустроена в джамия, като изящните позлатени мозайки са били замазани и изрисувани с йероглифи. Доста варварско ми се стори отношението на тогавашната отоманска империя най-малкото към труда на хората, трудили се да направят такова изящество. Как ли е въздействала толкова огромна и богато украсена сграда на хората преди 1500 години, които са живеели в сламени колибки?!? Ислямът повелява всички джамии да са насочени към Мекка, затова и някои компоненти (Михраб и Минбар май се казваха, нещо като олтар) не са съосни с основните оси на църквата. Сградата е впечатляваща ... Точно отсреща, от другата страна на площада, сякаш противопоставена на Света София, се намира така наречената синя джамия или по-правилно джамията на Султан Ахмет. Тук не се влиза през огромен светъл портал, а през ниска вратичка, която те принуждава да се поклониш по много примитивен начин. Събуваш се, ако си жена се омотаваш в шал, влизаш на пръсти по килима и чак вътре разбираш защо я наричат синя джамия. Мюсюлманите си мият краката преди да влезнат в джамията, и честно казано разбирам напълно този обичай, защото при всички тези туристически чорапи, вътре просто миришеше като в огромна обувка. Може би съм малко предубеден, но освен размерът на джамията и красивите витражни стъкла, друго особено не ме впечатли. Имаше и молещи се хора, което поне вкарваше малко автентичност, ако не друго. След това се обухме, разгледахме "докараните" от Египет реликви и зърнахме мраморно море, в което като на задръстване изчакваха стотици малки и големи кораби, които искаха да преминат през Босфора към Черно Море. В един малко по-забутан квартал попаднахме на доста напомнящи на нашите "пловдивски къщи" сгради. Дали те са копирали от нас, или обратното... Дори играта на шах е представена като религиозен конфликт в тази страна.

Пазарите в Истанбул определено бяха едно от най-впечатляващите места, в които попаднахме. Такава концентрация на цветове, котки, стоки и ориенталски дух няма къде другаде да срещнете, освен може би в султанските дворци, най-големият от които е Топ Капъ. Опашката за билети (които не са от евтините, нещо от сорта на 20 лева на човек) беше огромна и почти ни отказа, но в едно кьоше зърнахме електронен автомат за билети и по този начин предредихме 200-300 японски и корейски туристи. Честно казано, на достатъчно дворци и тем подобни съм се нагледал вече, та чак толкова впечатлен не мога да съм, но най-интересни ми се сториха "диван"-ът, където са били обсъждани важните османски политически въпроси и от където идва българският идиом "диван чапраз" за безсмислено стоене пред публика, без особен смисъл от това. Имаше оръжейна с много екземпляри на различни ятагани, но снимките бяха забранени и реших да се съобразя с това, защото охраната беше значително по-модерно оборудвана от някогашните ни поробители. Знам, че Турция има една от най-големите армии в НАТО, но някакси "сигурност" не е първата мисъл в главата ми, когато мина покрай въоръжен до зъби войник на обществено място. В двореца имаше и съкровищница, в която имаше всякакви златни извращения, включително някакъв 84 каратов диамант с големината на портокал. Не мога да си изкривя душата, не съм типичния турист и разните му скъпоценности и забележителности не успяват да ме впечатлят особено. Интересно ми беше да видя обаче структурата на двореца, която определено се отличаваше от тази на европейските замъци. От първия двор се влиза във втори двор, след това в трети двор и отделните сгради са по периметъра на тези дворове ... реално погледнато, животът в двореца е кипял в дворовете, на открито, а не зад дебелите каменни стени, както е в европейските замъци. Няма начин, щом розите им цъфтят през януари, представяйте си за каква жега става дума през лятото.

Набързо се пренаситихме от туристическите атракции и отново хванахме улиците за ушите. Дюнерджийниците са буквално на всеки ъгъл и просто трябваше да опитаме за какво става дума. Много характерно е причакването на туриста и вербалното му обработване в посока изхарчване на някоя друга турска лира. Пред всяко ресторантче или дюкянче стой един зареден турчин, фиксира те, тръгва усмихнат към теб и започва да ти приказва на някой популярен език - английски, руски, италиански, дори и български. Доста са настойчиви, а понякога дори започват да ти разказват някаква история, само и само да си задържиш вниманието поне за няколко секунди върху него. Затова, най-ефективното противодействие е небрежното завъртане на глава в противоположната посока...

На доста места в града срещнахме универсални станции за зареждане на GSM-и. Пускаш една лира и си зареждаш GSM-а. Тъпотия, според мен...

Капалъ чарши (покрит пазар) е най-големият им пазар, прилича на нещо като Илиянци в София, но вместо китайската атмосфера, преобладава ориенталската, но навалицата е на ниво. Характерно за пазарите е, че на всеки 20тина сергии се пада по една турска чайна. Единият прави чая, а другият се разхожда по сергиите с една табличка и предлага по-скоро на продавачите, отколкото на клиентите. Много го тачат този чай...

На свечеряване решихме да се върнем в квартала на хазяите ни по алтернативен маршрут, преминавайки ПОД Босфора, благодарение на новооткритото метро, минаващо под дъното на канала. Изникнахме отново в азиатската част на града по тъмно, където джамиите бяха на още по-гъсто. Натъкнахме се на друг интересен факт. Алкохолът не е точно забранен, но притеснени от бдителността на Аллах, турците ти продават кенче бира, само увито във вестник. Разбира се, при така поставената ситуация, не върви да седнеш на пейката и да си отвориш бирата, така че си гушкаш кръстословицата под мишка и първата глътка я отпиваш чак вкъщи, на закрито. По улиците, независимо в колко пропаднали квартали се мотахме, не срещнахме нито един пиян човек. В София, пък дори и в Европа, доста често се срещат клошари с неприятен мирис и приповдигнато настроение. Вероятно това се дължи предимно на религията, но влезнахме в един супермаркет и установихме, че половин литър турска ракия е на цена от около 30 лева, а 700мл уиски е над 70 лева. Иначе нашата вечер приключи с традиционна манджа с нахут и телешко месо.

На следващата сутрин използвахме още една от възможностите, които предлага истанбулският градски транспорт - корабче по Босфора за 1,50 лева. На палубата закусихме по един стабилен бюрек, който се оказа доста вкусна вариация на тема "баница", докато минавахме покрай хубавите крайбрежни къщи и вили. Направи ни впечатление, че във водата имаше страшно много медузи, но по-неочаквано беше да видим цяло стадо делфини. Мислех си, че заради усиления трафик на кораби по Босфора, едва ли ще видим на живо делфини, но явно наистина има страшно много риба в този проток. След като минахме под южния мост, се откри гледка към друг голям султански дворец - Долма Бахче и дружно решихме, че вътре едва ли ще видим нещо кой знае колко по-различно от това, което бяхме видели вече в Топ Капъ. Минахме и покрай изкуствено създаденото островче по средата на Босфора, където е разположен така важния за корабите фар. Приближавайки се към европейския бряг си харесахме в далечината най-голямата джамия в Истанбул - Сюлеймание (джамията на султан Сюлейман Великолепний) и решихме да стигнем до нея по времето на най-голямата от всички - петъчната - молитва. Първо обаче решихме да обърнем заслуженото внимание на християнството и се опитахме да посетим единствената изцяло желязна православна църква Свети Стефан, кръстена в името на княз Стефан Богориди (българин, съветник на султана). Уникалната по своята конструкция църква се намира на брега на залива "Златния рог", но в момента е в реставрация - малко е ръждясала за последните близо 120 години. Тази църква се намира в полите на може би най-важната сграда за православното християнство - Вселенската патриаршия, където е официалното седалище на Негово Всесветейшество Вселенския Патриарх Вартоломей I, който е аналогът на папата за православието... Самата сграда на мен лично много ми хареса от архитектурна гледна точка. Ситуирана е близо до водата, на много стръмен хълм, но същевременно в близост се намира и една от 2944-те активни джамии в Истанбул (в цяла Турция има над 82 000 джамии). Кварталът е бивш аристократичен, но сега изключително западнал с много изтърбушени сгради, разбира се още повече котки и муцуни. Дори по-парадоксален е кварталът зад Вселенската патриаршия, който е населен с най-радикално облечените от всички срещани от нас туркини и турчета. Жителите тук явно не признават въведената през 20те години на миналия век реформа на писмеността (преминаване към латинската азбука), защото имената на улиците изглеждаха така, а междучасията в училищата се прекарват в училищната джамия. Просто няма на света друго място, в което да видиш толкова много луканки и да си 100% сигурен, че в тях няма нито един грам свинско месце. Но и тук не липсват турския чай и характерните за района броеници. И точно в този момент се случи най-неочакваното нещо ... на една от сергиите с вехтории попаднахме на най-абсурдната за това място книга!!! Ех, този Истанбул! Как да не ти оправи настроението?

Пристигнахме в двора на най-голямата джамия в столицата - Сюлеймание, точно когато хората се събираха за основната петъчна молитва. В петък от 12 до 14 часа целият град се стича в джамиите за молитва. Всякакви хора ... продавачи, студенти, бизнесмени, политици (забележете, 99% от молещите са мъже) ... напускат работните си места, измиват краката и ушите си на предвидените за това места в двора на джамията, слушат внимателно какво им говори имамът (той наистина говори нещо, явно смислено, и в този момент изключително много ме беше яд, че не можех да разбера какво точно казва), след което всички сядат "по турски" и се молят с лице към Мекка, Саудитска Арабия. Ние през това време свършихме едно светско, но много важно нещо - хапнахме вкусно по една традиционна турска манджа. Интересно беше, че в течене на повече от половин час наблюдавахме как от Сюлеймание излизат не знам колко хиляди хора... след което се събухме и влязохме в храма. Подът тук е недвусмислено разграфен, като за жените е отредено едно миниатюрно ъгълче в тъча. Като цяло, тази джамия ми хареса повече от прехвалената Синя Джамия.
Продължихме разходката през пазарите, пълни с усмихнати хора и кафенета с наргилета, които се познаваха по огнищата пред тях. Повозихме се и на второто по старост метро в света построено през 1875 година (след метрото в Лондон, 1863). Значи какво се получава ... ние готвим априлско въстания, а турците режат лентички на метро... Ние за пръв път режем лентичка на метрото в София "само" 123 години по-късно. "Tunel"-ът - така наричат тук метрото - ни изведе в квартал Пера, който е един от най-оживените. Спряхме се за малко да послушаме уличните музиканти, които бяха събрали "навалица като у Пловдив на металика". Малко странно ми се стори, че в Истанбул наистина има прекалено много запуснати сгради. Това само усложнява проблема с тъпканицата в града. Нагледахме се на всякакви парадокси, но построена в полусрутена сграда къща, която от своя страна явно след това също е изоставена е вече прекалено. Пихме по един хубав сок от нар, снимахме по някоя друга хубава туркиня. Всъщност, хубавите жени изобщо не се оказаха рядкост, честно казано не очаквах да видя толкова много хубавици в тази страна. Вярно, че мащабите при 16 000 000 души са съвсем различни де...
Та ... уморени от гореспоменатия мащаб, решихме да си взимаме градския транспорт към вкъщи и оставихме всички тези векове история зад себе си, минавайки под южния мост и насочвайки се към брега на Азия. На корабчето събрахме още малко сили и решихме да слезем и да се поразходим още малко в някой произволен азиатски квартал. Хапнахме по един телешки дюнер, а от покрива на дюнерджийницата метнахме по един поглед назад към Европа. Въпреки, че беше телешко, месото ни даде нови сили и решихме да се разходим в този напълно непознат жилищен квартал. Започна усилено да се стъмнява и по едно време в средата на някаква тъмна безлюдна уличка ни хвана неистово неописуемо шубе. И понеже трябваше да проявя мъжество в тази ситуация си наложих една мисъл в главата: "Реално погледнато никой турчин или мюсюлманин никога не ми е направил нещо лошо. Тия глупости, дето ни ги показват по телевизията само насаждат излишна (или пък точно обратното - целена) параноя в редовия европеец/американец. Реално погледнато, вероятността да те нападне пиян турчин с нож в истанбулски квартал е дори по-малка от това да те нападне пиян българин в софийски квартал, защото пияни турци по улиците ние така и не видяхме никъде." С тази мисъл и малко кураж се разходихме още половин час из тъмните улички, надничахме през прозорците ... но чак толкова смелост, че да извадя фотоапарата от под якето не събрах! После си хванахме автобусчето и се прибрахме на "сигурно" при немските ни хазяи.

На следващата сутрин събрахме багажа, натоварихме го в колата и по време на прощалната закуска с нашите истанбулски приятели Клаус и Ане-Мари си набелязахме още две краткосрочни цели за деня.
Първата беше да понапазаруваме в някой турски супермаркет. Напазарувахме си салатен сос от нар и разни други характерни неща. Направи ми впечатление, че алкохолният щанд е добре зареден, изключително безлюден и адски скъп - един литър червен Smirnoff беше 60 лева.
Втората цел за деня беше терасата на покрива на най-високият небостъргач в Истанбул - Сапфир, най-вдясно на снимката. Като архитекура не можа особено много да ни впечатли, но след като се качихме на 54тия етаж и на 238мия метър пред нас, въпреки мъглата, се откри една безкрайна градска гледка. В близък план осъзнахме на колко много по-високо се намираме от другите небостъргачи около нас, а в далечен план се виждаше колко много повече история е написана в този град, отколкото в цяла България. След като отново слязохме на магистралата, покарахме още 50км преди да стигнем края на града (имайте предвид, че Сапфир е някъде по средата на града) и окончателно се насочихме към крайната си цел за деня - столицата на Родината. Е ... не можахме да не почакаме бързите и сръчни български граничари около час и половина на границата, но ядът беше само временен, защото знаехме, че вкъщи ни чакаше така жадуваната "нейно Величество - Свинската Пържола".

В заключение мога да кажа, че Истанбул определено е най-близкото място до България, което може да предложи толкова различна култура и то в такъв огромен мащаб. Пътят отнема 5-7 часа, в зависимост от натовареността на граничния пункт Капитан Андреево и движението в самия Истанбул. Настилката е отлична както в Турция, така и в България. Изминахме общо 1229км с около 60 литра (160 лева), което е среден разход 4,8 л/100км.

Утре заминаваме с Lodgy-то за Виена, за да повторим част от маршрута на Ориент Експрес!

[radowolf]

Повече от час седя, чета и разглеждам. Другарски ви завиждам. Браво за пътеписа.

[Joro 01]

Минах текста на първо четене и определено ще ми трябва повече от час, за да го мина на второ четене.
Просто ще се наслаждавам повечко време на атмосферата, която ни предава Драго с илюстрирането.

[methtical]

Чудесно написано! Благодаря за хубавия разказ!
А за чая и лятото... много хубава работа върши чая през лятото. Лично аз съм пил в горещ ден горещ чай и като те стопли отвътре, после всеки полъх на дори топъл вятър те разхлажда

[Bulharz]

Браво! Чудесно четиво за любимия ми град. Чувствам се благословен от Бога, че съм роден толкова близо до този град. Иска ми се да отгледам децата си, да се пенсионирам и да прекарам старините си там.

[Dragan_Trial]

Хайде добре заварили от Виена!

[ninja]

Не забравяй да посетиш ТОВА, заслужава си.

[stih]

Благодаря и аз за четивото, онагледено пищно! Първо си зададох въпроса защо не сте тръгнали с Лоджито, но за Истанбул вероятно по-малките габарити са подходящи.

[Dragan_Trial]

Туристическите забележителности на Виена сме ги разглеждали вече всички при някои от предишните ни посещения в града. Този път ще сме по малките улички...

С Lodgy-то ходим, когато сме с майка ми. Моята кола е Sandero-то. Истанбул -> моя идея -> Sandero. Виена -> идея на майка ми -> Lodgy. Важното е да е Dacia!